През 1943 г. двама митрополити – Софийският Стефан и Пловдивският Кирил, са сред инициаторите и активните участници в кампанията за спасяване на българските евреи от депортация. Днес едва ли някой може да си представи, че Православната църква или отделни нейни архиереи имат необходимия обществен авторитет, за да могат да проведат кампания в защита на някаква обществена кауза. Причината за това едва ли се крие само в личните качества на архиереите.

Очевидно през този относително кратък от историческа гледна точка период Българската православна църква е изживяла значителна трансформация по отношение на своето място и влияние в обществото. Ключовата причина за това е в целенасочената държавна политика през комунистическия период, насочена към обезличаването на духовенството и изличаването на религията.

Много трудно може да се даде еднозначен отговор на въпроса какво е поведението на Църквата по отношение на тази политика. Най-лесно е да се каже, че тя е подложена на постоянни репресии и административен натиск, които с времето дори се засилват.

Последните години са белязани от забележително разгръщане на богословската наука в Русия. Но прогресът на която и да било наука би бил немислим без умението да бъде водена научна полемика. Подобно на всяка друга дейност, и научната полемика изисква съблюдаване на определени, писани и неписани, правила, тъй като задачата на учения трябва да се състои не в това, да докаже по любимия си начин превъзходството на своята научна хипотеза, концепция или теория (само защото тя е негова), а в това, да намери истинско решение на една или друга, все още нерешена задача. В много по-голяма степен това важи за богословската наука, която има пред себе си не само чисто научни, но и духовни цели. Ето защо, за учените богослови е много важно да обърнат погледа си към опита на Отците на Църквата, за които „формулирането” на догматите на вярата е било не самоцел, а средство за предпазване на вярващите от едни или други еретически заблуждения. Своите догматически формулировки Светите отци са разработвали и прецизирали именно в полемиката, често пъти точно в рамките на диалога, на дискусията – писмена или устна – със своите опоненти. Преданието ни е оставило записи от подобни богословски диспути. Достатъчно е да си спомним само за Разговор с Трифона юдеина на свмчк Юстин Философ или Диспут с Пир на преп. Максим Изповедник. Интересът към тази част от светоотеческото наследство е важен както за познаването на вътрешно православната научна, пък и не само научна, полемика, така и за воденето на между религиозен богословски диалог.

 „Ти беше ли там, когато разпнаха моя Господ?” 
(Стар негърски спиричуъл)

Преди да си отговорим на тези въпроси, бих искал да ви предложа следното. Нека мислено, с умовете, но и емоционално – със сърцата си да се пренесем в онова далечно време и да си представим, че сме очевидци и участници в онези жестоки събития. Нека се опитаме да възпроизведем залавянето, съденето, мъченията и разпъването на нашия Господ и Бог Иисус Христос и да се опитаме – добросъвестно и честно – да намерим своето място и участие в тях.

- Започнах да събирам архивните материали преди около пет години, когато Институтът за изследване на близкото минало организира един голям проект за проучване на комунистическия период. Основен източник е архивът на Комитета по църковни въпроси, съхраняван в Министерството на външните работи. Информацията в този архив се състои основно от официалната кореспонденция между Комитета и Св. синод или епархийските архиереи. Според мен това е най-важният източник за църковната история през периода, тъй като очертава цялостния исторически контекст, в който се развиват отношенията между Църквата и държавата. Използвал съм и тази част от архива на Св. синод, която е предадена в Централния държавен архив. Допълнително съм проучвал и други архивни фондове, които имат косвено отношение към църковната история – архива на БКП, съхраняван в Централния държавен архив, и на Служба „Културно наследство” към Външно министерство. Когато приключвах първия вариант на изследването се откри възможност да прегледам и някои от архивите на Държавна сигурност, които имат отношение към църковната история. Всъщност тази последователност беше истински късмет, защото архивът на ДС съдържа много интересни и важни детайли, но поне според мен те могат да бъдат разбрани коректно само в контекста на по-голямата официална информация. Най-трудно беше систематизирането на всички тези архивни документи. Без да съм ги броил, общо съм прегледал около 3000 архивни единици, повечето от които са преписки по конкретни въпроси, които трябваше да бъдат обединени в общ разказ.