- Започнах да събирам архивните материали преди около пет години, когато Институтът за изследване на близкото минало организира един голям проект за проучване на комунистическия период. Основен източник е архивът на Комитета по църковни въпроси, съхраняван в Министерството на външните работи. Информацията в този архив се състои основно от официалната кореспонденция между Комитета и Св. синод или епархийските архиереи. Според мен това е най-важният източник за църковната история през периода, тъй като очертава цялостния исторически контекст, в който се развиват отношенията между Църквата и държавата. Използвал съм и тази част от архива на Св. синод, която е предадена в Централния държавен архив. Допълнително съм проучвал и други архивни фондове, които имат косвено отношение към църковната история – архива на БКП, съхраняван в Централния държавен архив, и на Служба „Културно наследство” към Външно министерство. Когато приключвах първия вариант на изследването се откри възможност да прегледам и някои от архивите на Държавна сигурност, които имат отношение към църковната история. Всъщност тази последователност беше истински късмет, защото архивът на ДС съдържа много интересни и важни детайли, но поне според мен те могат да бъдат разбрани коректно само в контекста на по-голямата официална информация. Най-трудно беше систематизирането на всички тези архивни документи. Без да съм ги броил, общо съм прегледал около 3000 архивни единици, повечето от които са преписки по конкретни въпроси, които трябваше да бъдат обединени в общ разказ.

Точно преди една година, в деня на св. Евтимий, стартира "Годината на отец Георги Флоровски в България". За резултатите от този проект разговаряме с гл. ас. д-р Павел Павлов от БФ на СУ "Св. Климент Охридски".

- Неотдавна завърши поредицата инициативи, с които беше отбелязана „Годината на отец Георги Флоровски в България”. Вие сте сред инициаторите на тази идея. Как оценявате резултатите от тези прояви – намери ли своята аудитория у нас богословието на големия руски богослов?
Всяка от нашите срещи беше посветена на определена тема, свързана с живота и творчеството на отец Георги. В началото съществуваше опасението, че няма да има достатъчно енергия, за да се реализира цялостно тази идея, тоест всички предвидени срещи и дискусии. Защото обикновено така става при нас – заражда се някаква инициатива, първите начинания се осъществяват енергично, после енергията затихва и изчезва даже преди края. Между впрочем така е и с църковния ни живот – епизодично, тук-там се появява енергия, но липсват търпение и постоянство, а много често даже и енергия няма.

Предлагаме ви откъс от разговора с преподавателя по Християнска етика и социология в Солун проф. Г. Мандзаридис  в редакцията на сп. "Християнство и култура". Пълният текст на интервюто може да намерите в новия брой на списанието, който предстои да излезе преди Рождество.

В една ваша статия казвате нещо интересно – че Евангелието не разделя хората според добродетелите и греховете им, а според желанието им да се покаят. И че Христос всъщност не ни призовава да ставаме по-праведни и по-добродетелни, а да се покаем. Това ли е същността на православният духовен живот?

Ако делим хората на добродетелни и на грешници, можем да кажем, че абсолютно всички трябва да отидем при грешниците, защото няма човек без грях. И един ден да е живял на земята, той е грешник. Следователно това, от което има нужда човек, не е да стане добродетелен, а да се покае. Свети Йоан Кръстител не е казвал на хората: “Станете по-добри”, а „Покайте се!”. И едва, когато се покаят, тогава да преследват добродетелите. Първите думи, първото обръщение на свети Йоан Кръстител и Христос към учениците им е: покайте се! Когато човек се покае, естествено е да се опитва да отбягва злото и да става добродетелен. Но той няма да стане християнин, защото е добродетелен, а ще стане християнин, когато се покае. Добродетелта сама ще дойде като следствие. Ако човек не последва този естествен път на нещата, а поиска първо да стане добродетелен, тогава той е фарисей. Защото тогава ще се стреми към добродетел, а няма да разбира, че неговата добродетелна практика произхожда от егоизма. Това не е добродетел. Защото добродетелта е благо само, когато е плод на вярата. Добродетелта може да бъде и опасна. Защо? Защото, когато се превърне в нещо самодостатъчно и самоцелно, може да направи човека егоист и фарисей.

- Проф. Желев, в изминалите събота и неделя вие проведохте семинар във Варна, посветен на опасностите от сектантски влияния в образователните учреждения у нас. Как стигнахте до идеята за такъв семинар?

- Всяко вероизповедание, което желае да се утвърди в дадено общество, се насочва към младото поколение, дори към децата, към малолетните. Така вероизповеданието си осигурява привърженици за десетилетия напред. Това в пълна сила важи и за традиционните вероизповедания у нас. Затова е и сериозният дебат в общественото пространство относно предмета Религия в училищата. Естествено е, че там се "целят" и нетрадиционните, и новите религиозни движения, които през последните двадесет години упорито търсят почва у нас.