Автор Христодул, Архиепископ на Атина и цяла Гърция
сряда, 14 юли 2010
Всички знаем за прародителския грях, тоест за непослушанието и бунта на прародителите в рая. Тук обаче е необходимо да изясним няколко основни момента, за да се избегнат погрешни тълувания.
1. Мъж и жена
В началото Бог сътворил човека, първо мъжа, а след това и жената от неговото ребро. В Писанието се казва “мъж и жена ги сътвори”. Характерно е, че в Божия замисъл за сътворението на жената доминира потребността човек, тоест мъжът да не бъде сам на земята. Тук преобладава кинонийният елемент, а кинонията-общението с другия пол става в същото време сила за живот, която впоследствие съхранява и увековечава живота, отново според волята на Бога: “плодете се …” (Бит. 1:28) Бог е дал на мъжа и жената Своите качества в умален вид. Преди всичко това са разумът и самовластието. Разумът означава силата на мисълта, а самовластието - силата на свободата.
Автореферат на дисертация за присъждане на образователна степен „доктор” на тема "Сотириологични предпоставки на христологичните възгледи на Теодор Мопсуестийски".
Научен ръководител: доц. д-р Иван Петев Рецензенти:
1. Проф. дфн Георги Каприев
2. Доц. д-р Александър Омарчевски
СЪДЪРЖАНИЕ
І. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД
УВОД
1. Актуалност на темата
2. Цел, задачи и метод
3. Съвременно състояние на изследванията
ІІ. КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД
ПЪРВА ГЛАВА: Теодор Мопсуестийски и неговото място в Преданието
1. Жизнен път на Теодор Мопсуестийски
1.1. Извори
1.2. Хронология
2. Творчеството на Теодор Мопсуестийски
3. Тълкувателният метод на Теодор Мопсуестийски
4. Осъждането на Теодор Мопсуестийски
ВТОРА ГЛАВА: Домостроителството на Спасението според Теодор
Мопсуестийски
1. Сътворението на света
2. Сътворението на човека
2.1. Човекът – „свързващо звено” (σύνδεσμος) във всемира
2.2. Човекът – сътворен по образ и подобие Божие (κατ’εἰκόνα
καὶ ὁμοίωσιν τοῦ Θεοῦ)
2.3. Волята (γνώμη) – нравствената способност на душата
3. Грях, смъртност и първото състояние (ἡ πρώτη κατάστασις) в
историята на човека
3.1. Състоянието на човека преди грехопадението
3.2. Грехопадението на Адам и неговите последствия
Представеният тук текст е част от автореферата на
дисертационния труд „Сотириологични
предпоставки на христологичните възгледи на Теодор Мопсуестийски” на младия
богослов Светослав Риболов. Текстът не е подготвян специално за публикация и
подборът на откъса е направен от редакцията на „Двери”. Целия автореферат можете да прочете тук. 1. Въплъщението на Бог Слово като „обитаване” (ἐνοίκησις) в
човека
Описването на въплъщението на Бог Слово като „обитаване” (ἐνοίκησις) в човек не е чуждо на
цялата антиохийска традиция. То се среща в зле запазените съчнинения на св.
Евстатий Антиохийски и Диодор Тарсийски. По техния образец
ТеодорМопсуестийски възприема в богословския си речник това понятие. То обаче не бележи ставането на Бог Слово човек, а
в цялата си употреба е насочено да маркира по-скоро отстоянието
между двете природи – божествена и човешка, и също така –
съхранението на тяхната самостоятелност и ненакърнимост като
отделни природи. Като метафора на това понятие Теодор
Мопсуестийски използва и израза „обличане на човек” от Бог
Слово, чието съдържание и смислова натовареност се покрива с
„обитаване”.
В Стария Завет няма отделно формулирано учение за човека. Основните идеи в старозаветните книги разкриват на първо място промислителните действия на Бога към богоизбрания народ в очакване и подготовка за идването на Месия – Изкупител и Спасител на целия човешки род. Хилядолетната история на Израил обрисува изключително богата и разнообразна картина на личности в конкретни социални реалности: това са земеделци и номади, царе и роби, левити и пророци, призовани по различен начин от Бога и откликнали по разному на Божия призив към тях. Наред с многото класически места в Стария Завет, съдържащи основоположни антропологични принципи, като Бит. 1:26-28; 2:7, 17-18; гл. 3, 5:3; Пл. Йер. 3:39, в богословието централно място заема псалом 8.
Божията грижа, проявявана както в историята на Израил (извеждане от Египет, населяване на Палестина, връщане от Вавилон и пр.), така и в личния живот на всеки човек, който търси Бога, дава основание за безрезервно доверие в Господ. То се дължи на факта, че Бог неизказано общува с човека. Божието присъствие и общение, което желае и което има искрено търсещият Господа, дава упование пред лицето на смъртна опасност и надежда за възкресение. Постоянното богообщение е представено не само като най-съкровено общение между Бога и човека, но и като път на живота, който, преминавайки през смъртта, преодолява и побеждава ада. Пс. 161 е изразил именно тези идеи в своите думи.
Трудно е да се установи времето на написване на псалома. Тематиката на ст. 3-4 е благославяне на верните на Яхве и решително отричане на езическия култ (ст. 4). Явно, текстът е написан под силното влияние на предпленните пророци (особено на Йеремия)2. Предвид акцента, поставен върху проблема "праведен" (т. е. следващ Яхве) – "нечестив" (т. е. служещ на езическите богове), може да се приеме, че псаломът е редактиран след Вавилонския плен (538 г. пр. Хр.), когато чистотата на вярата в единия Бог постепенно започва да се спазва от целия народ.
Лесно е да възприемем Църквата преди всичко като Тяло Христово и да забравим за ролята на Светия Дух. Но, както вече казахме, в Своето дело между хората, Синът и Светият Дух взаимно се допълват и това важи както за еклесиологията, така и за другите дялове на богословието. Докато св. Игнатий казва: "Където е Христос, там е вселенската Църква", св. Ириней пише също толкова вярно, че "където е Църквата, там е Светият Дух, и където е Светият Дух, там е Църквата". Именно, защото Църквата е Тяло на Христос, тя е също така храм и жилище на Светия Дух. Светият Дух е Дух на свободата. Светият Дух не само ни съединява, но създава и безкрайното разнообразие на личности в Църквата: на Петдесетница огнените езици се "разделиха" и застанаха "над всеки по отделно" от присъстващите. Дарът на Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар, съобразен с характера на всеки. "Има различни дарби, ала Духът е един и същ" (1 Кор. 12:4). Животът в Църквата не означава унищожение на многообразието сред хората, нито налагане на един безспорен и еднотипен образ на всички, но е точно обратното. Светците не само, че не проявяват някакво досадно еднообразие, но са развили у себе си ярка и отличаваща се личност. Глупаво е злото, а не светостта.
“Бог не е създал смъртта”. Човекът я е въвел в света, пожелавайки по своя воля живот само за себе си и в себе си, откъсвайки се от източника, целта и съдържанието на живота - от Бога. Поради това смъртта – като разединяване, отделяне, временност и преходност – е станала върховен закон на живота, разкривайки илюзорната природа на всичко земно.
За да се утеши, човекът е създал мечтата за друг свят, в който няма смърт; и заради нея се е лишил от този свят, предавайки го решително на смъртта. Само ако си върнем напълно християнското разбиране за смъртта, като за корен на извратеното разбиране за самото съдържание на живота, бихме могли да чуем отново, сякаш за пръв път, вестта за унищожаването на смъртта чрез възкресението.
Провъзгласяването на възкресението е сърцето на християнството. Бих искал да подчертая, че не говоря просто за безсмъртие на душата след нейното разделяне от тялото, за тайнствено безтелесно съществуване в отвъден, мистериозен и етеричен свят. Имам предвид точно възкресение. “Мъртвите ще възкръснат и тези, които са в гробовете ще се възрадват”.
Благовещение Богородично е двоен празник - едновременно Господен и Богородичен. Господен, защото е свързан с Христос, който бе заченат в утробата на Богородица, и Богородичен, защото е свързан с личността, която извърши зачатието и въчеловечаването на Словото Божие, тоест, Пресвета Богородица.
Богородица заема голямо и важно място в Църквата, именно защото е лицето, което бе очаквано от толкова човешки поколения и което даде на Словото Божие човешка природа. И така, личността на Богородица е тясно свързано с Личността на Христос. И величието на Дева Мария не се дължи само на добродетелите й, но преди всичко на плода на утробата й. Затова, мариологията е тясно свързана с христологията. Когато говорим за Христос, не може да игнорираме тази, която Му е дала плът, и, когато говорим за Пресветата Дева, говорим едновременно за Христос, защото от Него тя черпи благодат и слава. Това става особено ясно в последованието на акатиста, в което се възпява Богородица, но винаги понеже е майка на Христос: „Радвай се, защото си небесен престол, радвай се, защото държиш държащия всичко”.
Социолози, философи, политолози, психолози, непрестанно се опитват да анализират все по-бързата промяна на начина на живот, родена от модерната хипериндивидуалистична антропология.
Със сигурност можем да кажем, че съвременното общество е едно ново общество, без аналог в досегашната човешка история. Някои го наричат постмодерно, поради умирането на идеологиите, формирали го в миналото.
Жаждата за нещо ново поражда непрестанното развитие на технологиите и опита да се технологизира дори и ежедневието. Като причина за това се изтъква желанието за пълна независимост на човешката личност. Утилитарната етика е единствената етика в постмодерното общество, и тя неминуемо променя човешките взаимоотношения, става причина за кризата в общението. Ако се опитаме иконично да си представим образа на модерния човек, то този образ би бил фрагментиран, разбит на много частици все по-независими една от друга. Тази фрагментираност се проявява във всички наши взаимоотношения. Тя е модел на живота. Отделният фрагмент е изолиран от цялото и се превръща в индивидуална форма на съществуване. Човекът се затваря все повече и повече в своята изолация.
Литернет
Специализиран портал за електронно публикуване на текстове от
класическата и съвременната българска и чужда литератури, критика и
хуманитаристика. http://liternet.bg/
Богословие
Всички знаем за прародителския грях, тоест за непослушанието и бунта на прародителите в рая. Тук обаче е необходимо да изясним няколко основни момента, за да се избегнат погрешни тълувания.
Представеният тук текст е част от автореферата на
дисертационния труд „Сотириологични
предпоставки на христологичните възгледи на Теодор Мопсуестийски” на младия
богослов Светослав Риболов. Текстът не е подготвян специално за публикация и
подборът на откъса е направен от редакцията на „Двери”. Целия автореферат можете да прочете 
В Стария Завет няма отделно формулирано учение за човека. Основните идеи в старозаветните книги разкриват на първо място промислителните действия на Бога към богоизбрания народ в очакване и подготовка за идването на Месия – Изкупител и Спасител на целия човешки род. Хилядолетната история на Израил обрисува изключително богата и разнообразна картина на личности в конкретни социални реалности: това са земеделци и номади, царе и роби, левити и пророци, призовани по различен начин от Бога и откликнали по разному на Божия призив към тях. Наред с многото класически места в Стария Завет, съдържащи основоположни антропологични принципи, като Бит. 1:26-28; 2:7, 17-18; гл. 3, 5:3; Пл. Йер. 3:39, в богословието централно място заема псалом 8.
Божията грижа, проявявана както в историята на Израил (извеждане от Египет, населяване на Палестина, връщане от Вавилон и пр.), така и в личния живот на всеки човек, който търси Бога, дава основание за безрезервно доверие в Господ. То се дължи на факта, че Бог неизказано общува с човека. Божието присъствие и общение, което желае и което има искрено търсещият Господа, дава упование пред лицето на смъртна опасност и надежда за възкресение. Постоянното богообщение е представено не само като най-съкровено общение между Бога и човека, но и като път на живота, който, преминавайки през смъртта, преодолява и побеждава ада. Пс. 161 е изразил именно тези идеи в своите думи.
Лесно е да възприемем Църквата преди всичко като Тяло Христово и да забравим за ролята на Светия Дух. Но, както вече казахме, в Своето дело между хората, Синът и Светият Дух взаимно се допълват и това важи както за еклесиологията, така и за другите дялове на богословието. Докато св. Игнатий казва: "Където е Христос, там е вселенската Църква", св. Ириней пише също толкова вярно, че "където е Църквата, там е Светият Дух, и където е Светият Дух, там е Църквата". Именно, защото Църквата е Тяло на Христос, тя е също така храм и жилище на Светия Дух. Светият Дух е Дух на свободата. Светият Дух не само ни съединява, но създава и безкрайното разнообразие на личности в Църквата: на Петдесетница огнените езици се "разделиха" и застанаха "над всеки по отделно" от присъстващите. Дарът на Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар, съобразен с характера на всеки. "Има различни дарби, ала Духът е един и същ" (1 Кор. 12:4). Животът в Църквата не означава унищожение на многообразието сред хората, нито налагане на един безспорен и еднотипен образ на всички, но е точно обратното. Светците не само, че не проявяват някакво досадно еднообразие, но са развили у себе си ярка и отличаваща се личност. Глупаво е злото, а не светостта.
“Бог не е създал смъртта”. Човекът я е въвел в света, пожелавайки по своя воля живот само за себе си и в себе си, откъсвайки се от източника, целта и съдържанието на живота - от Бога. Поради това смъртта – като разединяване, отделяне, временност и преходност – е станала върховен закон на живота, разкривайки илюзорната природа на всичко земно.
Благовещение Богородично е двоен празник - едновременно Господен и Богородичен. Господен, защото е свързан с Христос, който бе заченат в утробата на Богородица, и Богородичен, защото е свързан с личността, която извърши зачатието и въчеловечаването на Словото Божие, тоест, Пресвета Богородица.
Социолози, философи, политолози, психолози, непрестанно се опитват да анализират все по-бързата промяна на начина на живот, родена от модерната хипериндивидуалистична антропология. 
Изпращане на сайта до приятел
Kнига за посетители
