Начало arrow Богословие


Главно меню
Начало
Новини
Коментари
Форум
Каталог
Хранилище
Търсене
Обратна връзка
Енциклопедия!
Карта на сайта
За нас
Архив
Теми на "Двери"
Показалец
Интервю
Пастирско послание
Богословие
Духовен живот
Религиозно образование
Църква и общество
Църковно право
Внимание, секти!
Личност и семейство
Църковна история
Култура и изкуство
Други изповедания
Православието по света
Документи
Усмивки
Празници
Вход
Потребители


None
Лично меню
Прибавяне на сайт
Абонамент чрез RSS
Етичен кодекс на българските медии
Администриране


 
 

Богословие
Свобода и свидетелство. Другата среща с прот. Александър Шмеман Печат E-mail
Автор Борис Маринов   
четвъртък, 15 декември 2011
Schmemann_Journals_Front_Cover.JPGЕдва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?”, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с развързан език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.

Затова пък повечето, предполагам, хора – съзнателно или не съвсем – така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината – цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка”. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си – пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).

Продължение...
 
„Дневници 1973-1983” Печат E-mail
Автор прот. Александър Шмеман   
неделя, 30 октомври 2011
Пkniga_2.JPGредлагаме на вниманието ви фрагменти от публикуваните на български език „Дневници 1973-1983” на прот. А. Шмеман.

***

Понеделник, 2 април 1973 г.

... Кой е измислил, че религията е разрешение на проблемите, че дава отговори… (а ние точно с това и живеем). Тя винаги е преход в друго измерение и следователно не решава, а премахва проблемите. Проблемите също са от дявола. Боже мой, как той е натъпкал религията със своята пошлост и суета, за да я превърне в „проблема за религията в съвременния свят” – все думи, които нямат и най-малко отношение към субстрата на живота, към голите редове ябълки под дъждовното пролетно небе, към страшната реалност на душата във всичко това.
Продължение...
 
Правдата на византинизма Печат E-mail
Автор Прот. Александър Шмеман   
понеделник, 22 август 2011
Christ_Hagia_Sofia.jpg                                                      1
На Запад падането на Константинопол през 1453 г. е преживяно като „нещастие за цялата християнска вяра” (думи на имп. Фридрих ІІІ от писмо до папа Николай V). Въпреки столетията на религиозно разделение, толкова често превръщало се в кървава борба, християнският свят все още запазвал съзнание за своето единство. След това за Византия забравили. А когато си спомнили за нея, – сравнително съвсем неотдавна – си спомнили вече не като за свое собствено минало, не като за забравен отрязък от своята собствена история и традиция, а като за някакъв тайнствен, богат на багри и слабо понятен „Изток”. Започнали да „откриват” Византия по същия начин, както във века на ненаситното историческо любопитство откривали Индия, Китай и доколумбовата Америка. Така появилата се византийска мода обаче намирисва на мода по някаква екзотика. И не е нещо случайно, например, че в синтеза на Тойнби православната християнска цивилизация на Византия се оказва изцяло откъсната от християнската цивилизация на Запада и е представена като съвършено отделен свят, със свой собствен ритъм на развитие и на умиране, за почти естествен завършек на който се признава турската империя, Pax Ottomanica.
Продължение...
 
Хроносът срещу Кайроса Печат E-mail
Автор В. Каравълчев   
събота, 30 юли 2011
1_8.gif„За древните гърци Хронос е символизирал времето, което води към смъртта, времето, което изяжда само себе си. Хронос е титан, който изяжда собствените си деца. Неговият антипод в гръцкия пантеон е Кайрос - "щастливият момент". Кайрос е много малък бог, с ръст на джудже и гол череп. На челото си обаче има кичур гъста коса. Ако го хванете за кичура, вие сте щастливец. Ако обаче закъснеете, макар и за миг, ръката ви се плъзга по голия му череп и вие вече няма как да го задържите. Този бог, Кайрос, е "щастливото време", скрито във времето на човешкия живот, той може да се появи и в часовете за работа, и в часовете за почивка - по всяко време.”[1]

Християнството дава нов живот и смисъл, изпълва с живо съдържание древната мъдрост. Премъдрият Соломон казва: „..няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:9). По-късно един от най-ерудираните отци на църквата св. Йоан Дамаскин ще внесе малка, но съществена поправка: Христос, “бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек, и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”[2]. Христос, Божият Син е крайъгленият камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос, кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки  човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”[3]. „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме”.[4]
Продължение...
 
Богословският метод на митр. Антоний (Сурожки) Печат E-mail
Автор Пьотр Михайлов, пр. Михаил Шиндаров   
понеделник, 13 юни 2011
1_62.jpgМитрополит Антоний често повтаряше, че не е богослов или че в най-добрия случай е слаб богослов, доколкото няма специално богословско образование. В неговия път към Църквата и през църковното му служение, не е останало време за обучение в богословско учебно заведение. В академичните църковни среди често може да се чуе, че митр. Антоний не е богослов. Понякога може да се попадне и на по-резки изказвания  че митр. Антоний е богословски неграмотен и затова прави не напълно коректни и рисковани от гледна точка на православното богословие изказвания*. Такава бдителност изисква някакво възражение или потвърждение. Поради това ще опитам да покажа в достъпното днес наследство на митр. Антоний наличието на определен богословски метод, използван от него в пастирския и църковния му живот.

Тъй като смятам да говоря за богословския метод на митр. Антоний, трябва да започна с уточнение на смисъла на думата богословие – термин не толкова ясен, колкото изглежда обикновено. В древните светоотечески творения, както и в съвременните катехизиси и учебници по догматика могат да се намерят немалко определения на думата. Сега бих предложил следното „рамково” определение: богословско е всяко твърдение за Бога, основано на опит. Мисля, че ако приложим това определение към наследството на митр. Антоний, няма да остане съмнение дали е богослов, защото в цялата си разностранна дейност той говори за Бога въз основа на опит.
Продължение...
 
Църква и история Печат E-mail
Автор Прот. Александър Шмеман   
петък, 10 юни 2011
1_58.jpgСветът е напуснал християнството – такъв е основният факт на „новата история”. Епохата на властта на християнството над света е приключила с „освобождаването” на света от тази власт. Средновековният синтез, в който е направен опит за разрешаване на изначалния антагонизъм между Църквата и „този свят”, се е разпаднал. Но този нов разрив не е просто завръщане към ранното, доконстантиново положение на нещата. Тогава християните са вървели към победа. Сега вече победата е останала в миналото и се обръща в поражение. Тогавашният свят все още не е вярвал в християнството, докато сегашният вече не вярва в него[1]. Наистина, сегашният свят би съхранил това-онова от християнското си минало – християнските „принципи”, „основи”… Ние живеем в свят, който е пълен с християнски „паметници”. И когато светът не се бори с християнството открито, той дори е готов да признае своите „източници” за християнски. И все пак, трябва да сме слепи, за да не виждаме, че това, което вече истински вдъхновява, което истински „движи историята”, са нови и съвсем не християнски „откровения”, че в тях човешките тълпи влагат неумиращата си вяра в земния прогрес, в земното щастие, а така наречените „християнски принципи” се оказват все повече безсилни пред заплашващата да ни задуши вълна от груба сила, цинизъм и лъжа. Уви, големият път на историята вече преминава покрай християнството.
Продължение...
 
Поглед към спасението от Изток и от Запад Печат E-mail
Автор Венцислав Каравълчев, сп. "Християнство и култура"   
понеделник, 21 март 2011
31_loavesandfish.jpg“…да станете участници в божественото естество…” (2 Петр. 1:4)

Един от актуалните въпроси в православното богословие през 20 век бе т.нар. „западен плен на православното богословие”, гениално формулиран от отец Георги Флоровски като „остра романизация на Православието, латинска псевдоморфоза на Православието”. С този термин се обозначава възприемането на западните методи за богословстване, усвояването от източното богословско съзнание на западните форми и категории на мислене. Извън тесните академични среди малцина си дават сметка за дълбочината, с която този проблем рефлектира върху ежедневното ни християнско битие и световъзприемане, Озападняването на православието  е частично разкрито в неговите регионални измерения от големите богослови на нашето време Г. Флоровски, А. Шмеман, Йоан Майендорф, Л. Успенски, Д. Станилоае, Хр. Янарас и др. Друг коректив на „озападненото” православно богословие е животът на съвременните светии, които по Божия милост просияват и днес и чието свидетелство на вярата не може да бъде ограничено в рамките на схоластичното богословие. Може да кажем, че е налице ясна „диагноза” за кризата в днешното православно богословие, но въпреки призива на цяла плеяда харизматични богослови за възвръщане към богословието на св. отци, въпреки техния огромен труд, намерил своя апогей в светоотеческия синтез като средство за преодоляване на кризата, и до днес православното мислене продължава да живее в схоластичната рамка на западния плен.
Продължение...
 
Богословският проблем за свободата на волята Печат E-mail
Автор Проф. д-р Антоний Хубанчев, д-р Ивелина Николова   
сряда, 12 януари 2011
св. патр. Евтимий(В посланието на св. Евтимий, патриарх Търновски до преп. Никодим Тисмански)

Двойствеността на човешката природа, подвластна на природната обусловеност и същевременно способна на свобода и творчество, поражда в богословски план интересни постановки, които в никакъв случай не остават затворени единствено в областта на чисто теоретичните мисловни конструкции. Тази проблематика възниква като следствие от неща, които са най-реалните и неизбежните в човешкия живот: злото, страданието, смъртта. Именно тяхното осмисляне довежда до удивително разнообразие от богословски и религиозно-философски метафизични теории.

”Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра. Без свободата не е възможна теодицея. Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес”.[1] 
Продължение...
 
Ако се вслушаме поновому Печат E-mail
Автор Прот. Александър Шмеман   
петък, 31 декември 2010
A_Shmemann_Eucharist.jpg„Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Тези думи много често са били разбирани опростено, буквално – нещо като гаранция за непрекъснат успех, за ръст, благополучие и процъфтяване на християнството.

В подобни тълкувания често го е имало привкусът на историческия и дори на духовния квиетизъм. Все едно че в Евангелието не са записани никакви други думи: за оскъдяването на вярата и любовта, за безкрайните трудности на „тесния път”, водещ в Царството, за мощта на демоничните сили в света. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Този квиетизъм, това нечувстване на съ-природния на християнското благовестие трагизъм по отношение на съдбите на света и човека твърде често са приспивали в християните чувството за отговорност, а също и онова напрегнато внимание към „времената и годините” в историята, което е било така силно у първите християни.

Продължение...
 
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>

Резултат 1 - 9 от 89
Приятелска реклама:
Словеса
Новини, култура, изкуство
http://slovesa.net
 

Няма нови лични съобщения
Акция
Hram.gif
17 777
DMS KATEDRALA
Анкета
Currently no polls available to vote
Полезно
 
Изпращане на сайта до приятел
Kнига за посетители

Устав на БПЦ
Контакти с екипа

Въпроси към "Двери"

Кога е Великден?

Софроние

 Търсене в Библията
 
Проекти
Календар за светиите
Календар за светиите
В помощ на учителя по вероучение
В помощ на учителя по вероучение

Последни сайтове
  Православен богословски факултет, ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" 
  Mount Athos 
  Руско подворие в София "Св. Николай" 
  Хлебна къща "Св. Христофор" Габрово 
  Младежки културно-просветен център "Ихтис" - Сливен 
Български сайтове 
Чуждоезични сайтове 
28 Категории
253 Сайтове
Нови книги
Наши приятели

 
  
Мать Мария  
В начало беше Словото
  
СЛОВОТО: БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
   
СЛОВЕСА:  НОВИНИ, КУЛТУРА, ИЗКУСТВО  
Двери на Православието - информационен портал


Копирането на статии от "Двери на Православието" в други Интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника.