Последните години са белязани от забележително разгръщане на богословската наука в Русия. Но прогресът на която и да било наука би бил немислим без умението да бъде водена научна полемика. Подобно на всяка друга дейност, и научната полемика изисква съблюдаване на определени, писани и неписани, правила, тъй като задачата на учения трябва да се състои не в това, да докаже по любимия си начин превъзходството на своята научна хипотеза, концепция или теория (само защото тя е негова), а в това, да намери истинско решение на една или друга, все още нерешена задача. В много по-голяма степен това важи за богословската наука, която има пред себе си не само чисто научни, но и духовни цели. Ето защо, за учените богослови е много важно да обърнат погледа си към опита на Отците на Църквата, за които „формулирането” на догматите на вярата е било не самоцел, а средство за предпазване на вярващите от едни или други еретически заблуждения. Своите догматически формулировки Светите отци са разработвали и прецизирали именно в полемиката, често пъти точно в рамките на диалога, на дискусията – писмена или устна – със своите опоненти. Преданието ни е оставило записи от подобни богословски диспути. Достатъчно е да си спомним само за Разговор с Трифона юдеина на свмчк Юстин Философ или Диспут с Пир на преп. Максим Изповедник. Интересът към тази част от светоотеческото наследство е важен както за познаването на вътрешно православната научна, пък и не само научна, полемика, така и за воденето на между религиозен богословски диалог.

“Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!” – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата - реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на “свещено” и “профанно” всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. “Християнството – пише проф. протойерей Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Йоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот.”

Влизайки в несътворена Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност.

“Голяма е тайната на благочестието”

Църквата е безначална, безкрайна, вечна, както нейният Основател, Троичният Бог, е безначален, безкраен, вечен. Църквата е несътворена, както Бог е несътворен. Тя е съществувала преди всички векове, преди ангелите, преди сътворяването на света, “преди да се свят създаде” (Еф. 1:4), както казва св. апостол Павел. Тя е божествено установление и в нея “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Тя е израз на многообразна Божия премъдрост. Тя е Тайна на тайните. Тази тайна е била скрита и се открила “в последно време” (1Петр. 1:20). Църквата остава непоклатима, защото е вкоренена в любовта на Бога и в Неговия велик Промисъл.

Вечната Църква е съставена от трите Лица на Света Троица. В мисълта и в любовта на Троичния Бог от самото начало са съществували и ангелите, и хората. Ние, хората, не сме се родили сега: съществували сме преди всички векове в Божието всезнание.

Въпросът за същността на православието няма догматически утвърден отговор. В своята всеобхватност той допуска многообразни осветлявания, а по отношение на инославния Запад може да се твърди, дори без риск от липса на деликатност, че изглежда там най-малко го познават, макар и да го мислят за най-древното християнско изповедание. Това е причината да смятаме, че за православния богослов, като частно лице, е уместно разясняването на този въпрос от гледна точка на същността на неговото съдържание, както и с цел отстраняване на множеството предубеждения във връзка с него – особено на Запад.

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя.