В глобализиращия се свят, който става все по-малко човечен, в условията на разпадане на империите, размиване и упадък на националните култури, унищожаването на традиционните връзки между хората и народите, за човека става все по-необходимо да намери нещо здраво, на което да може да се опре, за да съхрани хранещите го корени на народния живот. Хората, които обичат своята история, гордеят се с нея, които болезнено преживяват днешния период на разбиване на националните устои, които желаят доброто и разцвета на своята родина, се обръщат към Православната църква с нейните вековни традиции, здрав консерватизъм, с нейната огромна историческа роля в изграждането на държавата, консолидацията на нацията и, водени от горните подбуди, влизат в Църквата. Как да въцърковим тези хора? Това не е никак лесна задача. Ако във вече разглеждания случай, когато хората влизат в Църквата, ръководени от „битови съображения”, все пак е налице някакво макар и замъглено, но очевидно религиозно чувство, във втория случай може въобще да липсва религиозен импулс. Ако в търсенето на „решение на проблемите” човек все пак изхожда от макар и житейски, но все пак видими и реални неща, то тук мотивацията на хората се основава в голямата си част на митове, идеологеми и подмени. Преходът от битовите проблеми към жаждата за Божието царство при правилно обяснение от страна на Църквата може и да не бъде твърде труден. Но в този случай на въцърковяване имаме по-тежка задача - за болезнената преориентация на човек от земното към небесното, от политическото към нравственото, от плътското и падналото към духовното. Почти всяка истина от която и да е област в църковния живот удря на камъка на националната, патриотарската (или някоя друга) идеология.

Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че, влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност, да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност. Това е много важно, защото в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.

Изборът на професия говори, наред с останалото, и за нашата вяра. За християнина професията е един от аспектите на неговото царствено свещенство, което се състои в обработването на градината на света, за да я превърнем в дар. В тази перспектива ще се опитам да разгледам някои “вратички” и противоречия, за да извлека общи критерии...

Срещу морализма и иморализма

Морализмът в този случай е култ към труда. Т. е. свеждане на човека изцяло до онова, което върши, до техническата и социалната му роля. Възвеличаваме строителството на света, а забравяме за изграждането на човека. Но, както казва Христос: каква полза за човека, ако придобие целия свят, а погуби душата си? Накрая култът към работата се превръща в бягство от себе си. Заетостта, грижата, усещането, че си нужен, водят към потискане на вътрешната тишина и дълбочината на живота. Трудът налага своя шемет, подобно на развлеченията, и сам се превръща в развлечение, в Паскаловия смисъл на думатa.

а повреди на душата си” (Мат. 16:26)

Да се пише за емиграцията е трудно и рисковано, но достойно начинание – особено, когато подтикът за това иде някъде от дълбините на сърцето, където с времето се е превърнал в нравствена повеля. Немалко години живях в чужбина като частица от емигрантската вълна непосредствено след промените. Волю-неволю, през целия този дълъг период в мен протичаше непрекъснат процес на самоосъзнаване и самопреценка, изострен от липсата на привичните за родната среда опори.  Бих желал да споделя плодовете от него.