По време на най-големия си възход Османската империя почти достига Виена на север, Йемен на юг, Алжир на запад и територията на днешен Иран на изток. Формата на управление на империята е вид теокрация, базирана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите на тази империя за близо 600 години три големи религиозни групи - християни, мюсюлмани и юдеи са принудени да живеят заедно. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. В стремежа си да намали конфесионалните противоречия между различните групи и опитвайки се да моделира вътрешния си комфорт, Османската система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира) – мюсюлманите, и сферата на войната – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статус, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението.[1]