Днес се навършиха шест години от акцията на българската прокуратура срещу незаконното владеене (от 1992 г.) на храмове, манастири и други църковни имоти от отцепниците от БПЦ, известни като разколниците. Кой си спомня днес за това? Синодният сайт в тия горещници се задъхва от провинциални (лат., съответно епархийски, грц.) църковни акциденции и не мисли да се сеща за датата 21 юли 2004 г.

Бяха минали година и половина от влизането в сила на новия Закон за вероизповеданията. Многократните подкани от Св. Синод към отцепниците да се върнат в единството на Църквата не даваха резултат. Тогава синодът се бил обърнал към главната прокуратура. Тя е решила, че има основания да спре фарисейското отношение на властта към родната Църква, измъчваната 12 години от политически предизвикания разкол. Така се стигна до днешния ден през 2004 г. Пак беше юли и беше горещо. Директорът на вероизповеданията беше в командировка в чужбина и естествено не беше уведомен за плановете и действията на прокуратурата – държавните служители от изпълнителната власт нямаха и не можеха да имат участие в тях. Полицията изпълни разпоредбите на главната прокуратура. Някои полицаи се поддадоха на провокациите на разколниците, подкрепени и насърчавани от политици от уж демократични партии, и употребиха повече сила, за което разколниците заведоха дела в Страсбург. Но в крайна сметка Св. Синод, отделните митрополии и преди всичко вярващите си влязоха във владение на принадлежащите на БПЦ – Българска патриаршия православни светини.

Оттогава една палатка на мястото на комунистическия мавзолей отброява дните и годините от възстановяването на правдата, а хората край нея неправедно чакат да получат милиард и половина народна пара. Истината е, че тези хора твърде много намаляха. Приватизираните на практика храмове им бяха отнети и те останаха без препитание. Така волю-неволю преобладаващото мнозинство от тях се върна към каноничната църква. Запазиха им санове и постове, някои от тях днес са митрополити, други са архиерейски наместници и пр. - все властови позиции. Останаха шепа църковни екстремисти, при това повечето загубили качествата на клирици. Продължават да вярват на обещанията на употребилите ги политици в расо и в цивилни дрехи. Безизходицата ги дели и цепи, противопоставя ги помежду им. Но не им идва умът. Докога ли?

Преди шест години разколът в БПЦ беше преодолян - с външна намеса, както и беше създаден. Защото не се намериха сили у далите свещени обети клирици (не знам дали да ги наричаме духовници) да поставят Иисус Христос, вярата и доверието на народа над личните амбиции и нечисти интереси. И най-лошото е, че както разколът беше оправдание за недостатъчно изпълнение на църковническия дълг, така и преодоляването му създаде чувство на измамна сигурност от типа „Видяхте ли? Ние бяхме правите!”. Лошо е, защото на входа за вечния живот не слушат нашите въпроси и твърдения, а те задават въпросите…