Не е лесно православното виждане за живота и смъртта да бъде представено в достъпна и увлекателна форма. Това обаче се е удало на Юлия Вознесенская в нейното "християнско фентъзи"– “Моите посмъртни приключения”[1], което според авторката е “опит да се разговаря с невярващите или търсещите хора чрез литературата на техния език”.

За тази своя творба, както и за романа “Пътят на Касандра, или приключения с макарони” авторката получава званието “Най-добър автор на годината” (2003) на конкурса “Православната книга на Русия”. Емигрант от Съветския съюз през 1980 г., днес съдбата на Ю. Вознесенская е тясно свързана с Лесинския женски манастир “Света Богородица” във Франция (Провемон, Нормандия), принадлежащ към Задграничната Руска православна църква.

Защо в търсенето си на духовност младежите не дирят спасение именно в християнството, което съдържа учението за личното безсмъртие? От една страна те са любопитни, от друга – наивни, от трета – "модерни", което помага да бъдат въвличани във всякакви окултни общества, секти, псевдорелигиозни течения, сеанси с практикуващи магове и екстрасенси – шарлатани и унищожители на човешката душа. Да прибавим и разочарованието от живота, сполетялото нещастие или пък страшната загуба на най-близки, най-скъпи хора… Мнозина сякаш отбягват православната литература, оправдавайки се с донякъде непонятния за тях език, други пък предпочитат общуването с компютрите или със съмнителни компании и временни заместители. “Моите посмъртни приключения” обаче предлага всичко: чудеса, удивителни събития, извънземни, съвременен език (дори и жаргон), и всичко това е поднесено с искрящо чувство за хумор. Според увлекателния предговор на Олга Голосова, книгата е “опит под формата на фантастична притча да разкаже на читателя за нашия задгробен живот, знанията за който идват от светоотеческия опит и от Преданието на Православната църква”.

За какво се разказва в ”Моите посмъртни приключения”? Героинята изпада в клинична смърт и преживява невероятни, понякога страшни приключения, чрез които по необичаен начин се разкриват духовни истини, пазени от Православната църква, а именно: Смъртта на човека е разделяне на душата от тялото, което като прах отново се връща в земята, а духът – към Бога; причината за смъртта е човешкото грехопадение; тя не е изчезване на човека, а само преход към онова духовно състояние, което представлява крайната цел на земния живот; тогава предстои нравственото въздаване за всичко, което сме извършили, и други.

Едва ли са необходими пространни разсъждения върху чудесната книга на Ю. Вознесенская, тъй като по свой своеобразен начин авторката ясно и в духа на православната вяра е споделила възгледите си за живота и за смъртта.

Известно е, че православната есхатология е изграден самостоятелен дял от богословската наука, който придава динамичен характер на православното богословие, разкривайки историческия път на човечеството и света към крайната цел – участие в живота на Бога. Тя е не само система от догматически истини и религиозно-нравствени постановки, но главно жив религиозен опит, който е непосредствено повлиян от богослужебния живот на Църквата, сотирологията и пневматологията. Православната есхатология разглежда задгробния живот на човека в духа на Свещеното Писание и в най-тясна връзка с възгледите на светите отци и църковните писатели.

Разбираемо е, че центърът на есхатологията е Иисус Христос, но и изпълнението на есхатологичните дела ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.

За нас, християните, вярата в задгробния живот поради нейната религиозно-нравствена природа е постоянен свободен волеви акт да извършваме добри дела и да живеем в хармония с евангелските норми. Вярата в безсмъртието утвърждава нравствената ни свобода и ни превръща в Христови последователи. Тя обуславя и характера на мотивите за нашето поведение и смисъла на доброто, което извършваме заради самото добро, заради Бога, а не заради нещо друго.

Вечността при Бога е наша цел, защото Бог ни сътвори за безсмъртие и ни призова към съвършенство. Ние вярваме, че „ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7).

Напълно естествено е есхатологията в Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото доктрината, чрез която тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението на човека, определя неговото отношение към ближните и осмисля живота му.

Благодарение на своята богообразност и на личния си религиозен опит, изграден върху евангелското учение, ние познаваме идеята за безсмъртието и я прилагаме като възпитателен нравствен фактор.

Да, всички нас ни очаква смърт, но ние знаем, че смъртта е противоестествена и трагична, дошла от отпадането ни от Бога. Защо обаче Бог я е допуснал? “Смъртта е дар на Бога за хората. Дар на Неговото милосърдие и състрадание. За нас, хората, вечният живот, отровен от страданието и греха, би се превърнал във вечна мъка… Всеки човек след смъртта си ще остане такъв, какъвто тя го е заварила, защото земният живот ни е отреден за изпитание – с кого сме: с Бога и светците или със сатаната и демоните.”
Моите посмъртни приключения” е от книгите, които човек препрочита.

Непринудено, с вяра в Бога и с любов към човека Ю. Вознесенская ни напомня, че вярата в отвъдното съществуване има висша ценност и дълбок смисъл – тя ни води към вечност и вечен живот, а съдържанието на задгробния живот се обуславя от нравствения облик на земния.