Няма нищо по-лесно от това да кажеш за нещо, че е лошо. Особено, когато това не ти коства нищо. А още повече, ако ти донесе морален престиж. Като един концерт на Мадона – колко му е да се напише едно „официално становище”, с което да се заклейми развратът и да се възхвали св. Йоан Кръстител. Нищо повече от що-годе прилични семинаристки познания не се изисква. Що да не кажеш на тия невежи по улиците, дето кръст са виждали само в бижутериен магазин, че вършат голям грях, като не постят строго? И после да подхвърлиш, че Бог се е разгневил именно за този им пропуск, а не например, защото са сити и щастливи с духовните сурогати на ежедневието ни – със заливащата ни потребителска вакханалия, с дребнавата ни егоистична игра за оцеляване, в която ближният е само средство към целта, с еснафските ни ценности за „успех в живота”... С тези неща, между впрочем, сме сити и повечето християни, с тази разлика, че ние не си го признаваме.

И така – размахваш пръст, изобличаваш греха и се издигаш в собствените си очи и в очите на „благочестивото паство”. Или не се издигаш, защото е все тая в чии очи се издигаш и в чии падаш. Нали нищо няма да се промени? „Църквата е извън времето...”, се утешават някои. С официално становище или без, нищо не се променя и това е от изключително значение за ревнителите на канцеларската исихия.